Поради факта, че като малък ме бяха били при един стоматолог, аз никак не обичах зъболекарския кабинет. Още повече, че да си призная ме боли ужасно много и аз никак не се кефя на идеята да ме боли нещо. Даже си мисля, че аз просто усещам болката по-силно от другите.
Абе, както и да е. Не харесвах нито един зъболекар и това си е. Затова и не стъпих там докато не станах на 18. Проблемът е, че зъбите не се интересуват от моите страхове и започнаха да се развалят. На мен обаче не ми пукаше, а на зъбите ми хич и те се развалиха окончателно. Трябваше да се извадят и вече страх не страх право при зъболекаря.
Тя, понеже беше жена стоматолог, ми вика той, зъбът ти и без това е почти излязъл ще го извадя без упойка. Аз викам, че не искам, тя вика, че няма проблем. Аз викам, че не искам. Тя вика, аз съм зъболекар и ти казвам, че няма да усетиш нищо.
Аз пак викам, че не искам, но тя не пита и почва. Как виках после. Мале, как болеше. А, след това 3 дни ходех като пиян. Беше нещо страшно. Та, така с тези ми преживелици в зъболекарския кабинет в София.
И понеже да не съм сам в нещастието, ето и преживелиците на едно американче след посещение при зъболекаря:
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
0 коментара:
Публикуване на коментар